8.03.1983, сп. Отечество, година VIII, брой 178
Роден съм в село Трояново, Бургаски окръг, и както е характерно за повечето селски младежи от моето поколение, театралната ми дейност започна от селското училище. Там се събираха младежите, интелигенцията на селото, преди всичко учителите, които бяха инициатори на театралните представления. Бях нещо като любимец на моя първи учител Димитър Кузманов, който постави на село “Иванко” от В. Друмев. Самият той игра главната роля. Спомням си какво първо впечатление ми направи тази първа моя среща с театъра. Представлението имаше голям успех и после дълго време на изпълнителите-самодейци им останаха нарицателни имена – учителят “Иванко”, Вера – “царицата”... После, като ученик в Бургас, идвах през ваканциите и правехме театър – аз вече бях участник. Играехме най-популярните по онова време пиеси, които навярно влизаха в репертоара на всички читалища: “Калин Орелът”, “Хан Татар”, “Неразделни” и пр. Прекъснах училище и започнах работа като занаятчийски работник. Моите приятели и покровители от читалищния театър ми дадоха препоръчително писмо до н.а. Петър Димитров, директор на Бургаския театър (който по-късно изигра първи Юрталана в Народния театър). Той ме прие като ученик към театъра. Тогава имаше добър състав – Ст. Николаев беше режисьор, Лео Конфорти – начинаещ актьор, и др. Това беше около 1939-1940 година и повечето актьори бяха или симпатизанти, или комунисти, но това разбрах постепенно. Прекарах така 1-2 години в Бургас, а после отидох войник, в авиацията. Занимавах се с аерофотография и от тогава ми е останала любовта към фотографията.
Тъкмо бях излязъл от казармата, веднага след 9 септември 1944г., срещнах случайно директора на Шуменския театър Радич Радичев. Който ме беше гледал и имаше впечатления от мен. Предложи ми да отида в Шуменския театър. По това време театърът в Бургас не работеше – Съветската армия беше в града и в сградата бяха настанени войници. Реших да приема предложението. Спомням си, че Р.Радичев ме попита какви костюми имам. Тогава беше така: играехме със собствените си дрехи; ако имаш повече костюми – ще получиш повече роли. В Шуменския общински народен театър бяха такива великолепни актьори като з.а. Димитър Стратев и др. Първата ми роля беше в “Черното петно” – там си спомням, че играх в светъл костюм... В “Министершата” изпълнявах характерна комедийна роля. След две години се прехвърлих в Плевенския театър. Там дойде като постановчик един много интересен режисьор – Йордан Черкезов. Той постави “Пигмалион”, където си партнирах със Стефан Гъдуларов. Играх във “Врагове” – Якоб Бардин, Игнат в “Село Борово” – драматизация на Никола Икономов, в “Последните” – годеника на Верочка – постановка на н.а. Гриша Островски. Сърчаджиев дойде да постави “Разузнаване” на Лозан Стрелков и беше много доволен от състава, искаше да гастролираме в София. Както виждате, още от самото начало ми потръгна на диаметрално противоположни роли.
От 1950г. Започнах работа в Бургаския театър – директор беше н.а. Ст. Караламбов. Сред актьорите бяха: Стефан Пейчев , Цено Кандов, Спас Джонев. Н.а. Тачо Танев постави “Еснафи”, после “Врагове” на Горки – този път бях Михаил Скроботов. В “Разлом”, постановка на Неделчо Чернев, изпълних ролята на Годун. Създал съм много епизодични роли и съм им много благодарен. В живота всеки си мисли, че той е най-важен. Стараех се да правя малките епизодични роли съгласно този житейски принцип. Благодарен съм, че бяха интересни. Е, има някои, които независимо от обема си остават епизодични.
Но да се върнем към Бургаския театър. Там играх още в “Живия труп”, постановка на Н. Люцканов, Стрижен в “Гибелта на ескадрата”, в “Слуга на двама господари”, във “Фуенте Овехуна” и т.н. Тогава в театъра дойдоха Леон Даниел, Вили Цанков и Юлия Огнянова – тази прочута режисьорска група, която донесе нови идеи и нов стил на работа. Леон Даниел ми предложи ролята на Ксант от “Езоп”, роля която не ми харесваше, струваше ми се, че не ми подхожда (после блестящо я изпълни Ицхак Финци). Една случайност ме избави от тази роля и трябваше да работя върху Пресипналия от “Оптимистична трагедия”. После (какъв скок) играх Петручио от Укротяване на опърничавата”, постановка на Николай Фол. В Бургас останах до 1958 година.
В следващия сезон постъпих в Театъра на Народната Армия, където бях кандидатствал вече два-три сезона, но все не ме приемаха. По това време даже ми предлагаха да стана директор на Пернишкия театър, но отказах. В софийския театър пътят ми не беше лек. Влизал съм в конфликти с режисьори и това сигурно ме е ощетявало като актьор и творец. Но имах и щастливата възможност да работя с големи актьори и режисьори.
Партнирал съм на Георги Стаматов в една пиеса от В. Нешков “Сигнали”. В “Разлом” също той гастролираше. Какъв мощен, агресивен актьор беше Стаматов. Респектираше като партньор. Смятал си например, че едно нещо не звучи добре, но с един Стаматов на сцената, виждаш, че може да звучи и по-добре. Такива спомени остават за цял живот.
Работил съм със съветския режисьор Варпаховски – Костильов от “На дъното”. През 1972 година дойде Тетер Кубке от театъра на Брехт да поставя “Матросите на Катаро”. Той например имаше интересен стил на работа, без “прочит” и “репетиции на маса”, още от първия ден ни качи направо на сцената. После играхме този спектакъл в Берлин.
В киното съм снимал около 35-40 роли. Макар и не главни, исках от всяка от тях да създам образ. Може би ще си спомните другаря Недев от “Вилна зона” – шефа на когото всички се подмазват, или агента на Гешев от “Сами сред вълци” – роля, която обичам, или героите ми от “Записки по българските въстания”, “Краят на песента”, “Ударът”, “Чуй петела”. Сега се снимам във филма на режисьорката Иванка Гръбчева “Златната река” – отново в ролята на един “чешит”... Пред мен не стои въпросът за предпочитанието на киното или театъра, но все пак смятам, че родината на актьора е театърът. Затова, струва ми се, един драматически актьор е способен да направи и “по-дълбоко кино”. Особено когато той е примерно Жан Габен. Ако става дума за симпатии (да не употребяваме силни думи като “идеал”), то моите са на страната на такъв актьор като Габен. Той ме учудва и респектира с нещо, което не съм открил в други известни актьори: как той през целия си живот и творческа кариера е еднакво органичен, на пръв поглед обикновен, като че ли не прави нищо особено, а всъщност е непостижим... И още – как успява винаги да е съвременен. Габен никога не е бил “демоде” на екрана. Това не се учи от книжките и трудно се повтаря.
Има актьори като Стаматов, особено ако си имал щастието да работиш с тях, за които неволно се питаш – как би направил този актьор определена сцена...
Всяка роля изисква специфичен подход към себе си. Основното е да не се играе опростенчески – “черно-бяло”. Например Леков от “Златното покритие” на Др. Асенов. Той не е “негативен” персонаж, а сложен драматургически герой. Исках да покажа драмата на този човек; как е станал подлец; какви са вътрешните му мотиви да се оправдава пред самия себе си. Въпросите водят към същността на човека, на образа.
Никола Икономов, Цено Кандов са пресъздали образа на Фердинанд от “Царска милост”. Когато аз трябваше да играя Фердинанд от “Щастливецът иде”, тръгнах от отношението на този монарх към българите, а оттам и презрителното му отношение към българския език. Така се роди решението на образа – чрез неговата езикова характеристика.
Една от новите ми роли в театъра, Опълченеца от пиесатана Руси Божанов “Знамето”, е за мен роля – “изповед”. Образът е построен монологично: героят води откровен разговор със себе си, мисли “на глас” за моралните ценности на днешното време и неговите прозрения го довеждат до почти трагически катарзис. Тази роля щастливо приключва един етап от моя творчески и жизнен път (неотдавна навърших 60 години). Може би затова толкова я обичам и дори ми се стори, на 94-то представление на пиесата, че играехме (всички колеги), както никога досега. Да, съществува вдъхновение, но за да дойде то, са необходими изработени до прецизност детайли. И въобще аз вярвам в “рационалната органика”...
Една критичка ми каза шеговито, че играя или “суперположителни” или “суперотрицателни” роли. Мисля, че най-важното е ролята да увлича, да носи голямата мисъл, големия проблем...
Всяка сериозна роля изисква сериозно отношение и самовзискателност. Имам навика да идвам винаги по-рано преди представление, да прегледам текста (моят е разчертан целия със синьо и червено), да помисля... Забелязал съм, че ако изневеря на навика си, сцената ми отмъщава. Станиславски говори за необходимостта от “вътрешен тоалет” на актьора, от съсредоточаване. За мен много важен беше примерът на Цено Кондов. Той идваше най-малко един час преди представление. Наблюдавал съм го – седи сам, пуши... струва ти се че хем е той, хем вече не е той. Далеч съм от мисълта да съветвам някого – всяка работа е индивидуална. Някои колеги дори се шегуват с мен: “Не я ли научи тази роля?” За себе си знам, че сцената е безпощадна.
Като председател на секцията “Актьорско майсторство” към Съюза на артистите ме вълнуват проблемите на творческото развитие на актьорите. Много е важно как е съставена една театрална трупа, как е балансирана, а също и каква е работната атмосфера в театъра. От голямо значение са отношенията актьор-режисьор, защото те са трайни – години наред се работи заедно. Ето вече 23 години съм в Театъра на Народната армия. Минавам малко за конфликтна личност, макар че се старая да бъда деликатен и принципен, което понякога трудно се съчетава. Важното е човек да не прави евтини компромиси и да запази толерантността си... Например с Леон Даниел сме имали спорове, но с него винаги ми е било приятно да работя, защото той умее педагогически да подходи към актьора. Така и с Асен Шопов – изпитвам облекчение, когато чуя неговото: “Как си? Ще работим ли?”. Азарян например с мекота и такт умее да проведе своята линия, а Вили Цанков те увлича с изобретателността си, с въображението си.
Присъствието на голямата творческа личност в театъра създава атмосфера за работа, респектира... От 1966 до 1968 година бях директор на Шуменския театър. Там бях започнал актьорската си кариера, върнах се към спомените си, към приятелите си, към града. В театъра имаше добри актьори и много проблеми... Решихме да поканим на гастрол Владимир Трендафилов. Той се съгласи и тогава за целия колектив започна един празникТрендафилов постави “Забравен от всички” от Назъм Хикмет и сам игра главната роля. Всички спектакли бяха нещо като премиери. Играехме всяка вечер, точно преди Нова година салоните бяха пълни и нас всяко представление се чувстваше особената атмосфера на празничност от присъствието на този голям актьор.
Винаги съм обичал и съм се радвал на младите хора. Спомням си с какво уважение съм се отнасял към големите актьори от моята младост. Дори съм се стремял да отделя от техния образ не-доброто, дребнавото... Сега се питам – какво ще вземат младите от нас...
